НА ПРЕДЕЛА - 3

Това се дължи на няколко

СВОИСТВА НА ДЕФИЦИТА

1.ДЕФИЦИТА НЯМА РЕАЛНА ИКОНОМИЧЕСКА ЦЕНА.

В примера с нефта – преди сто години само един барел нефт се е продавал за 5 – 10 цента, в момента цената му се движи над 20 долара. Себестойността обаче, примерно на кувейтският нефт е около 7 цента за барел.

При повсеместното използване на нефта не само в енергетиката, но и в химическата, фармацефтичната и редица други промишлености и знанието, че наличието му е ограничено в рамките на още около век, се създава предпоставката нефта да има само моментна, но не и реална цена.

ЦИВИЛИЗАЦИЯ, БАЗИРАНА НА ДАДЕН ДЕФИЦИТ УНИЩОЖАВА ИКОНОМИЧЕСКАТА ЦЕНА НА ДЕФИЦИТА И ГО ПРЕВРЪЩА В ПОЛИТИЧЕСКИ ПРОБЛЕМ НА СОБСТВЕНОТО СИ ПРОСЪЩЕСТВУВАНЕ.

2.ДЕФИЦИТА Е НЕВЪЗСТАНОВИМ.

Или поне – не е бързо възстановим. Защото ако се обновяваше, той нямаше да надрасне нивото на обикновен недостиг. От тук ако експлоатацията на даден ресур (било то природен, енергиен, информационен……) надвишава регенерацията на ресурса се поражда недостиг. Определено натрупване и ускорение на недостига води до превръщането му в дефицит.

Очебиен пример е недостига на суровини.

Темповете на индустриализация са направо чудовищни, а суровинната база на Човечеството все още е ограничена до родната му планета. След десетилетия недостига на метали, особено благородни ще се превърне в дефицит.

Същото е положението и с хранителните запаси в един все по-гъсто населен свят. Особено в т.нар.”Трети свят”.

3. ДЕФИЦИТА РАЗДЕЛЯ СВЕТА.

Това разделение е няколко вида.

На първо място – ГЕОГРАФСКО. Развитите индустриални държави отдавна са изчерпали голяма част от природните си ресурси или са регулирали добива им. Явен пример за унищожаването на ресурсите е Япония. Малките залежи на островите от метали и въглища с изчерпването си послужиха за „стартер” на индустриализацията и взривиха изолационизма на Япония от ХІХ век. В момента Япония е напълно зависима от вноса на суровини.

На другият полюс са САЩ и донякъде Русия. С почти запазени природни суровини и унищожаване в продължение на десетилетия на полезните изкопаеми на сателитни и слаборазвити икономики. Дори в момента в САЩ голяма част от нефтените кладенци са каптирани и в Тексас има строги квоти за добив, а нефта се внася от Персийският залив, Мексико, Венесуела и др.

От друга страна географското разпределение на дефицита го определя като основна, ако ли не като единствена (например за Саудитска Арабия) стока за слаборазвити и икономики в криза (Венесуела). В тези държави стремежът към свръхпроизводство е толкова по-голям, колкото по-слабо са развити останалите дялове в икономиката им. А това е в унисон с желанията на развитите държави!

От тук в крайна сметка географски са разграничени производителите и потребителите на дефицитния продукт.

Второ – ИКОНОМИЧЕСКО РАЗДЕЛЕНИЕ.

Стремежа  на развитите икоомики, потребителки на дефицитния субпродукт за по-ниски цени води до инвестиции в икономиките-производителки само в определени сектори и само до толкова, доколкото да се гарантира монопола при добива и пласмента.

„Арамко” в Саудитска Арабия бе принуден да построи болници, пътища, училища за да запази монопола си, атакуван от другите нефтени „акули”. „Оксидентал” стори същото в Либия.

Нещо повече – от десетилетия се наблюдава стремеж да се изнесат рафинериите по-близо до производителите, за да не се замърсява природата на страните-потребителки.

Нефтеният олигопол дори определяше до 1973 г. цената, която ще се плаща за петрола. Не продавача, респ. Държавата, чиято собственост е суровината, а купувача, който „краде” природните богатства.

Освен това навлото за превоза на нефта се изчислява от същите тези компании не от Близкия Изток, а от Мексиканския залив за да се „уеднаквяла” цената. Обаче най близо до Мексико са САЩ – от там навлото за превоз до Америка е най-ниско, макар че рейса е няколко хиляди мили!

Така, че дефицитът разграничава не само страните производителки от потребителките, но и самите държави-консуматори помежду им!

Олигополът от нефтени мастодонти освен това получава данъчни облекчения, каквито никоя корпорация в друг отрасъл не е могла и не може да си извоюва! Отстъпките, които дава от цената се приспадат като платени данъци. А тези отстъпки се изчисляват не от продажната цена, а от една обща за целият сектор справочна цена – доста по-висока от реалната. Така стигаме до парадокса, например през 1972 г. петте „американски нефтени сестри” да платят данъци от порядъка на 2-3 % от печалбата си!

КОМПАНИЯ	Чист приход преди плащане на данъците в млрд $	% данъци, платени в САЩ
ЕКСОН	3,700	6,5
ТЕКСАКО	1,376	1,7
МОБИЛ	1,344	1,3
ГЪЛФ	1,009	1,2
СОКАЛ	0,941	2,05

Това са суми, съпоставими със заплатите на висшият мениджърски екип!

Всичките тези преференции, акробатики и заобикаляне на закона за защита на конкуренцията водят до икономическото обособяване на монополите и олигополите около даден дефицит вън от законите на пазара и в страни от данъчните закони.

Но това е възможно благодарение и на едно друго разделение, породено от дефицита. То е третото, но не по-малко важно – обществено-политическото разслояване на държавни, наднационални и регионални структури.

Годината 1911 е повратна за нефтодобивната промишленост и особено за монопола на сем. Рокфелер.

Върховният съдия на САЩ Уайт разпорежда на „Стандарт Ойл” в срок от шест месеца да се освободи от своите филиали. И те са принудени да го сторят. Но изводите и поуките от това принудително клониране вече 90 години са като обеца на ухото за всички президенти  на роилите се фирми – „ЕКСОН” („Стандарт ойл Ню Джърси”), „СОКАЛ” – „ШЕВРОН” (”Стандарт ойл Калифорния”), „СОКОНИ” – „МОБАЙЛ ОЙЛ” ( „Стандарт ойл Ню Йорк”), както и за останалите по-дребни парчета от пъзела на Рокфелер.

Първо и основно правило за тях става: купи политиците докато са евтини и по пътя им към властта! Защото после ще струват многократно повече. И те, скъперници по природа (не случайно флагът на създателя на „ТЕКСАКО” е пиратски) започват да ръсят пари.