НА ПРЕДЕЛА - 4

До началото на Първата световна война може да се твърди, че в САЩ действително е съществувала някаква демокрация. Краят на войната и особено последвалата я Рецесия оплодяват идеите на Б.Франклин и Дж.Вашингтон с корупция и рязко обособяване и разграничаване на политико-икономическите елити. Основна роля за това имат нефтените корпорации, негласно постигнали помежду си световен олигопол. Процесите в политиката, медиите, военната индустрия, финансите и юрисдикцията започнали като невинно лобиране постепенно се израждат до невероятни размери. Икономиката на Дефицитите започва активно да разгражда и модифицира държавни структури по цял свят. Около нефтените и банкови феодали като около магнит полепват политици, журналисти, фондации, обществени организации, учени и кариеристи... те служат за буфер и сигурна защитна обвивка около олигархичните ядра на икономическа власт. Тази олигархическа власт достигайки до високите етажи на политиката мутира и се активизира, като започва да преструктурира скелета на Държавата.

Тогава олигархията прераства в сферомахия!

Но този етап е преходен.

Някъде след първата петролна криза през 1973 г. нефтената и военнопромишлена сферомахия си подадоха ръце чрез Държавният департамент на САЩ. Повода бяха събитията в Либия, Иран, Израел; банкрута на Мексико и натиска на Венесуела. Под прикритието на Глобализма и геостратегически приоритети сферомахията започна законово и процесуално да конституира и доразвива положението си. Даден бе старта на превръщането на Америка в КОРПОРАТИВНА ДЪРЖАВА!

И това бе смазвано и гарнирано с пари. С много пари! Но не във вид на данъци, а във вид на фондове, фондации, ръководни длъжности за бивши и бъдещи висши политици. За подкрепа на предизборни сампании (от финансирането им до разлепянето по бензиностанции и офиси на рекламни материали на избраникът).

Никсън е на „хранилка” при големите нефтени компании още от 1956 г. И докато тогава е разкрита само сметката му на „фонда за рушвети” от 18 000 долара, в последствие сумите набъбват до стотици хиляди. Има подозрение, че президентът Кенеди е убит по поръчка на някоя от „нефтените сестри” и ВПК заради решението му да отслаби военноморска блокада на Куба и отказа за масирана военна намеса на острова. Затова по-малко от година преди убийството му вицепрезидента Егню е принуден да напусне поста си, за да може да бъде зает от протежето Никсън. Впоследствие като избран президент на САЩ той се опитва да промени политиката си спрямо тексаските си приятели като се съгласява данъчното облекчение за изтощаване да бъде намалено с 5 %. След което му спретнаха „Уотъргейт” – нещо като френската любов на Моника – и от него останаха следи, но по шкафовете и вратите на Демократическата партия).

В периода 1960 – 1973 г. само една от „сестрите” е дала по цял свят и по собствените си признания приблизително 10,3 млн. долара „за цели, които могат да бъдат сметнати и като незаконни”! плюс един хеликоптер подарък на покойният ген. Бариентос в Боливия. Фирмата е „ГЪЛФ”

Но най-пресен пример е политиката на САЩ в Близкия Изток преди, по време и особено след Ирано – Иракската война от 1980 г. За осемнадесет години през управлението на трима президенти (Рейгън, Буш – старши и Клинтън) и под давлението на нефтения олигопол арабският свят бе направен на къртичини от войни и сонди! Три държави, които иначе можеха да са благоденстващи, бяха сринати и върнати в развитието си с десетилетия. Иран и Ирак имаха нещастието да са износителки на петрол – първите за Азиатските „тигри”, вторите – за Франция и Европа. Афганистан пък е ключът към Каспийският нефт, който като че ли се изплъзваше от лапите на Русия.

Единството на ОПЕК след последният ценови шамар от 1979 г. бе фактически унищожено. Либия на Кадафи – изолирана. Ирак на Хюсеин – изолиран и смазан. Иран на шейх Пахлави – погребан и в ръцете на фундаменталисти. Ливан – тази втора Швейцария на арабският свят – сринат. Саудитска Арабия и Йордания – принудени да изпълняват ролята на военен и политически плацдарм на американският „глобализъм”...

Не случайно дейно участие в последната атака срещу Ирак „Пустинна лисица” взе и „БРИТИШ ПЕТРОЛИУМ” и „ШЕЛ”. Пардон – британският премиер Блеър.

Защото той доказа четвъртият белег на дефицита:

4. АКО НЯМАШ КОНТРОЛ НАД ДЕФИЦИТА – НАЛОЖИ ГО! АКО НЕ МОЖЕШ – УНИЩОЖИ ГО!

Защото, колкото повече намаляват запасите на дефицитната суровина, толкова контролирането и става по-жизненонеобходимо. А основните интереси на „БРИТИШ ПЕТРОЛИУМ” и „ШЕЛ” са изместени към Кувейт, Абу Даби и Иран.

Ето защо и Франция бе решително против удара. Та нали френската КФП държи близо 30 % от Иракският нефт. Без кой знае какви други големи източници.

5. ПЕЧАЛБИТЕ ОТ ГЛОБАЛНИЯТ ДЕФИЦИТ НЕ СЕ ВЛИЯЯТ ОТ НЕГОВОТ ТЪРСЕНЕ ИЛИ ЗАДЪЛБОЧАВАНЕ.

НА ПРЕДЕЛА - 3

Това се дължи на няколко

СВОИСТВА НА ДЕФИЦИТА

1.ДЕФИЦИТА НЯМА РЕАЛНА ИКОНОМИЧЕСКА ЦЕНА.

В примера с нефта – преди сто години само един барел нефт се е продавал за 5 – 10 цента, в момента цената му се движи над 20 долара. Себестойността обаче, примерно на кувейтският нефт е около 7 цента за барел.

При повсеместното използване на нефта не само в енергетиката, но и в химическата, фармацефтичната и редица други промишлености и знанието, че наличието му е ограничено в рамките на още около век, се създава предпоставката нефта да има само моментна, но не и реална цена.

ЦИВИЛИЗАЦИЯ, БАЗИРАНА НА ДАДЕН ДЕФИЦИТ УНИЩОЖАВА ИКОНОМИЧЕСКАТА ЦЕНА НА ДЕФИЦИТА И ГО ПРЕВРЪЩА В ПОЛИТИЧЕСКИ ПРОБЛЕМ НА СОБСТВЕНОТО СИ ПРОСЪЩЕСТВУВАНЕ.

2.ДЕФИЦИТА Е НЕВЪЗСТАНОВИМ.

Или поне – не е бързо възстановим. Защото ако се обновяваше, той нямаше да надрасне нивото на обикновен недостиг. От тук ако експлоатацията на даден ресур (било то природен, енергиен, информационен……) надвишава регенерацията на ресурса се поражда недостиг. Определено натрупване и ускорение на недостига води до превръщането му в дефицит.

Очебиен пример е недостига на суровини.

Темповете на индустриализация са направо чудовищни, а суровинната база на Човечеството все още е ограничена до родната му планета. След десетилетия недостига на метали, особено благородни ще се превърне в дефицит.

Същото е положението и с хранителните запаси в един все по-гъсто населен свят. Особено в т.нар.”Трети свят”.

3. ДЕФИЦИТА РАЗДЕЛЯ СВЕТА.

Това разделение е няколко вида.

На първо място – ГЕОГРАФСКО. Развитите индустриални държави отдавна са изчерпали голяма част от природните си ресурси или са регулирали добива им. Явен пример за унищожаването на ресурсите е Япония. Малките залежи на островите от метали и въглища с изчерпването си послужиха за „стартер” на индустриализацията и взривиха изолационизма на Япония от ХІХ век. В момента Япония е напълно зависима от вноса на суровини.

На другият полюс са САЩ и донякъде Русия. С почти запазени природни суровини и унищожаване в продължение на десетилетия на полезните изкопаеми на сателитни и слаборазвити икономики. Дори в момента в САЩ голяма част от нефтените кладенци са каптирани и в Тексас има строги квоти за добив, а нефта се внася от Персийският залив, Мексико, Венесуела и др.

От друга страна географското разпределение на дефицита го определя като основна, ако ли не като единствена (например за Саудитска Арабия) стока за слаборазвити и икономики в криза (Венесуела). В тези държави стремежът към свръхпроизводство е толкова по-голям, колкото по-слабо са развити останалите дялове в икономиката им. А това е в унисон с желанията на развитите държави!

От тук в крайна сметка географски са разграничени производителите и потребителите на дефицитния продукт.

Второ – ИКОНОМИЧЕСКО РАЗДЕЛЕНИЕ.

Стремежа  на развитите икоомики, потребителки на дефицитния субпродукт за по-ниски цени води до инвестиции в икономиките-производителки само в определени сектори и само до толкова, доколкото да се гарантира монопола при добива и пласмента.

„Арамко” в Саудитска Арабия бе принуден да построи болници, пътища, училища за да запази монопола си, атакуван от другите нефтени „акули”. „Оксидентал” стори същото в Либия.

Нещо повече – от десетилетия се наблюдава стремеж да се изнесат рафинериите по-близо до производителите, за да не се замърсява природата на страните-потребителки.

Нефтеният олигопол дори определяше до 1973 г. цената, която ще се плаща за петрола. Не продавача, респ. Държавата, чиято собственост е суровината, а купувача, който „краде” природните богатства.

Освен това навлото за превоза на нефта се изчислява от същите тези компании не от Близкия Изток, а от Мексиканския залив за да се „уеднаквяла” цената. Обаче най близо до Мексико са САЩ – от там навлото за превоз до Америка е най-ниско, макар че рейса е няколко хиляди мили!

Така, че дефицитът разграничава не само страните производителки от потребителките, но и самите държави-консуматори помежду им!

Олигополът от нефтени мастодонти освен това получава данъчни облекчения, каквито никоя корпорация в друг отрасъл не е могла и не може да си извоюва! Отстъпките, които дава от цената се приспадат като платени данъци. А тези отстъпки се изчисляват не от продажната цена, а от една обща за целият сектор справочна цена – доста по-висока от реалната. Така стигаме до парадокса, например през 1972 г. петте „американски нефтени сестри” да платят данъци от порядъка на 2-3 % от печалбата си!

КОМПАНИЯ	Чист приход преди плащане на данъците в млрд $	% данъци, платени в САЩ
ЕКСОН	3,700	6,5
ТЕКСАКО	1,376	1,7
МОБИЛ	1,344	1,3
ГЪЛФ	1,009	1,2
СОКАЛ	0,941	2,05

Това са суми, съпоставими със заплатите на висшият мениджърски екип!

Всичките тези преференции, акробатики и заобикаляне на закона за защита на конкуренцията водят до икономическото обособяване на монополите и олигополите около даден дефицит вън от законите на пазара и в страни от данъчните закони.

Но това е възможно благодарение и на едно друго разделение, породено от дефицита. То е третото, но не по-малко важно – обществено-политическото разслояване на държавни, наднационални и регионални структури.

Годината 1911 е повратна за нефтодобивната промишленост и особено за монопола на сем. Рокфелер.

Върховният съдия на САЩ Уайт разпорежда на „Стандарт Ойл” в срок от шест месеца да се освободи от своите филиали. И те са принудени да го сторят. Но изводите и поуките от това принудително клониране вече 90 години са като обеца на ухото за всички президенти  на роилите се фирми – „ЕКСОН” („Стандарт ойл Ню Джърси”), „СОКАЛ” – „ШЕВРОН” (”Стандарт ойл Калифорния”), „СОКОНИ” – „МОБАЙЛ ОЙЛ” ( „Стандарт ойл Ню Йорк”), както и за останалите по-дребни парчета от пъзела на Рокфелер.

Първо и основно правило за тях става: купи политиците докато са евтини и по пътя им към властта! Защото после ще струват многократно повече. И те, скъперници по природа (не случайно флагът на създателя на „ТЕКСАКО” е пиратски) започват да ръсят пари.

НА ПРЕДЕЛА - 2

Но все пак

КАК СЕ РОДИХА ТИРАНОЗАВРИТЕ

Нека имаме едно общество, ситуирано в определени географски граници в държавата Идиотия. Цялата икономика се гради на една основна суровина – нека бъдат торни бръмбари. Тези феноменални бръмбари в Идиотия ги използват както за разораване и засяване в земеделието, така и в енергетиката, хранително-вкусовата и химическата промишлености… абе, с други думи – навсякъде. Обаче торните бръмбари са ограничен ресурс и в даден етап от икономическото развитие на страната се стига до остър недостиг. До дефицит.

Решенията основно са два типа – пълна национализация и установяване на държавен монопол или насърчаване на свободната инициатива по отглеждането и вноса на торни бръмбари. Обаче нашата измислена държава Идиотия е либерална демокрация. Правителството и Сената създават рамкови закони, които да стимулират частната инициатива. От това се възползва агресивния и вярващ йудейо-християнин Рокамбол – Фелер. Обединява няколко западащи фермички в страшен холдинг – “Нестандарт Олеле”. Той е акционер във всяка една от тях с някакви си 20 – 30 %.

Постепенно към него се присъединяват все повече и повече фермери. Тези, които се противят обаче, намират продукцията си унищожена от болести или ж.п. навло. Така за около 10–ина години великият Рокамбол – Фелер І създава в Идиотия монопол върху дефицита от торни бръмбари….

Зная, че много от читателите ще се подсмихнат и ще ми направят вентилатор с пет пръста пред челото. Не, не съм луд. Това вече се е случило. Държавата е САЩ, предприемача – Рокфелер, а фирмата – “Стандарт Ойл”. И не се е отнасяло за някакви си торни бръмбари, а за нефт.

Рокфелер създаде първият истински, непревземаем монопол в света в една държава, притежаващаедва 5% от територията на земята и по-малко от 1% от запасите от нефт.

В края на ХІХ век той пряко или косвено контролираше над 90% от производството и вноса на нефт в САЩ и близо 80% от световният. И това ако не е монопол – здраве му кажи!

Паралелно с това нефта от екзотична природна суровина постепенно се превръщаше в дефицитна стока с голямо приложение и търсене.

Раждането на някакъв дефицит поражда и стремежа към установяването на монопол от силата или силите, разпределящи и организиращи разпределението на даденият дефицит. Установяването на монопол върху дефицита е в пряка зависимост от организацията на Държавата и обществено – икономическото състояние и съзнание на Народа.

В случая с Рокфелер и “Стандарт Ойл” американското правителство и синдикатите го принуждават да се раздели с явният си монопол. “Стандарт Ойл” в началото на ХХ век е разбита на независими фирми, пръснати из различни щати. Три от тях в момента са сред 7-те най-мощни американски и световни нефтени групировки – “Ексон”, “Сокал” ( дн.”Шеврон”) и “Мобилойл”. Така разрушаването на монопола води до създаването на олигопол. Това е картелна структура от “оператори” върху дефицита, чиято основна цел е избягване на законите за защита на конкуренцията; намаляване на разходите, най-вече данъчните; програмируемост на печалбите.

Докато даден олигопол контролира разпределението на дефицита, особено в световен мащаб и докато съществува даден дефицит, картела от разпределящи структури ще е печеливш и ще просъществува.

НА ПРЕДЕЛА - 1

1999 г.

Броени дни след “Пустинна лисица” и преди  “Армагедон”(както навярно трябва да е името на следващата офанзива на САЩ) се налагат няколко извода, които все още не са осмислени от света в дълбочина. А те са:

1.     НАТО е фикция. НАТО – това е САЩ.

2.     ООН буксува на празни обороти и все повече заприличва на Лигата на народите от преди Втората световна война – т.е. говорилня.

3.     Всички наднационални политически и военни структури са проводници на корпоративните интереси на шепа финансови и промишлени мастодонти и не подпомагат развиващите се и преструктуриращи се икономики от “Третия свят” и Източна Европа, а ги досъсипват.

4.     Глобалната политика вече не трябва да е приоритет на една или няколко “суперсили” и ограничен елит от политици – фантазьори и терористи, и самовлюбени икономисти. Времето на евреите Бжежински, Фридман, Кисинджър и т.н. отмина с края на Студената война. Техните идеи и влияние могат да доведат до истински Апокалипсис.

5.     Света се нуждае от нови идеи и лица; от нови структури, които да изпълняват ролята не само на буфер между икономическите елити и бедстващите народи, а да преразпределят суровини, продукти, финанси и информация. Света се нуждае не от ООН, а от своего рода “световно правителство”, ако иска да оцелее.

От възникването на първите държавни образувания цивилизацията ни е била и продължава да бъде цивилизация на дефицита. Дефицит от храна, вода, жизнено пространство, метали, въглища, енергия и сътветните, създадени от Държавата системи за разпределяне и узаконяване на монополи. Хилядолетия до сега тези дефицити са се решавали по най-лесният и екстензивен начин – заграбване и експлоатация; унищожаване на природни ресурси. Противопоставяне на групи от хора, на общества и държави. Прекарване между народите не само на териториални граници, но и на граници на просъществуването.

Създаването и манипулирането на

ПОГРАНИЧНИ ОБЩЕСТВА

Пограничните общества – това са групи от хора, живеещи при екстремални условия, с различна от общоприетата ценностна система и обществена мотивация, с различни идеи. Те се образуват поради и около някои дефицит или структура на рапределение. Пограничните общества могат както да задълбочат дефицита, така и да се борят да го премахнат. Могат да са учени, спекуланти, терористи, революционери, икономисти……. Могат дори да са луди. Те могат да живеят при гранични условия, но може също така собствените им амбиция, воля за власт, богатство, жажда за слава и признание да ги изтласкват от спокойните води на елитите към прибоя на бунтовниците.

Те са прогреса и консерватизма на цивилизацията.

Разликата между света преди и след ХХ-и век е, че в момента вече можем да говорим за наличието на

ГЛОБАЛНИ ДЕФИЦИТИ.

За екстремуми, които заплашват не само групи хора или държави, а цялото Човечество. Тези глобални дефицити, все още неосъзнати, породиха две световни и множество локални войни през столетието.

В навечерието на ХХІ-и век можем да различим ясно изразени шест глобални дефицита:

1.     Енергиен и суровинен дефицит.

2.     Хранителен дефицит – гладува повече от 1/3 от населението на Земята.

3.     Демографски взрив в Азия, Африка и Южна Америка.

4.     Информационен дефицит – недостиг на нови технологии, знания, умения, на елементарно образование.

5.     Дефицит от глобални инфраструктури – от организации до пътища, комуникации и т.н.

6.     Дефицит на пазари за икономиките на “Третият свят” и Източна Европа.

Всеки един от тези световни дефицити може да постави съществуването на цивилизацията ни под въпрос.

Както например енергийният дефицит и разхищението на природни енергоносители (основният от които е нефта) превърнаха Близкия Изток в барутен погреб. Аналогията с Балканите не е случайна. В началото на ХХ-и век индустриализираният Запад търсеше нови пазари и суровини от изостаналият Изток и Юг. Всъщност положението от тогава до сега слабо се е променило с тази разлика, че пазарите и инфраструктурните връзки са преминали на заден план заради очератаващата се в обозримото бъдеще световна енергийна криза.

САЩ и Западна Европа помнят двете плесници и съответно двете кризи, изтърпяни от тях заради ОПЕК през 1973-1974 г. и 1979 г. само че си направиха грешни изводи. Вместо да търсят нови източници и технологии, те хвърлиха стотици милиарди долари за да разцепят единството на страните-членки на ОПЕК. И ако не бе голямата конкуренция на автомобилостроителите от Япония с техните икономични и евтини “Мазди” и “Тойоти”, американците все още щяха да кръстосват света с “Шевролети” и “Фордове”, гълтащи гориво като танкове.

Защото САЩ, Франция и Англия де юре са “гостоприемници” на компаниите, държащи 80% от добива и пласмента на суров нефт, а в същото време нямат достатъчно средства за развитието и създаването на нови енергийни източници. Не по-розово е положението и с новите нефтени “тиранозаври” – руските “Газпром” и “Лукойл”, притежаваща 15 – 18 %.

Основните характеристики на “7-те сестри”, техните побратими – “руските мечки” и няколкото дузини по-малки нефтени акули е, че те експлоатират находища почти изцяло вън от страните си. Плащат данъци към държавите си съизмерими със заплатите на президентите си. Спекулират с цената на нефта, тъй като никой не може да каже колко реално трябва да е един барел – 20 или 200 долара. Създават монополи и олигополи; картели и фондации; мимикрират с промени на имена и стратегии. Изкупуват химическата, енергийната, енергоснабдителната и други промишлености. Купуват дори циркове и вериги хранителни магазини.

Превръщат се в държави извън Държавата. Със собствени монарси и правителства. С бюджет, по-голям от този примерно на Белгия. Диктуват политиката и купуват политици – и преди Никсън и след Никсън, и дори Нещастният Бил барабар със съветниците му.